За кратката си кариера на волейболист Александър Попов има 5 шампионски титли с ЦСКА. Контузии прекратяват кариерата му на 24 г., но шансът му помага да стане най-младият треньор на мъжки отбор, при това на друг клуб - Славия.
Сега Попов е на 36 г. и след 11 трудни години успя да направи ЦСКА шампион. Женен е за волейболистката Елица Никодимова, зет на легендарния футболист и треньор на футболния ЦСКА Аспарух Никодимов.

Баща ми Александър Попов е учен - химик, заместник председател на Българска академия на науките. Преди няколко седмици стана академик. На честването по този повод не можах да отида. Имах тренировка. Майка ми също е химичка, но цял живот работи в министерството на промишлеността и там се пенсионира.
Наистина е парадокс дете на учени да стане волейболист и треньор. Израснах през смутните години на комунизма, началото на 80-те. Вероятно баща ми и майка ми са се чувствали неудволетворени в собствената си област - за какво толкова труд, толкова учене. Не са виждали перспектива в интелектуални занимания. По тая причина не са ме спрели да се занимавам със спорт.

Поради високия ми ръст и добри физически качества ме агитираха за различни спортове. Първи ме потърсиха от леката атлетика, когато бях трети клас. Две години бях лекоатлет, станах републикански шампион на 60 м и скок дължина. След това дойдоха емисари от волейбола.

Стефан Христов ми беше треньор 7 години в детско-юношеската школа на ЦСКА. Много обичах да играя футбол и вероятно Христов е разбрал за това от баща ми. Не е случайно, че в първата седмица, когато ходех експериментално на волейбол и продължавах с атлетиката, Стефан Христов ни оставяше да играем мощно футбол. С това ме спечели. Беше 1983 г. Увлякох се.

Спечелих много купи като юноша. Бях капитан на ЦСКА и на всякакви национални гарнитури. ЦСКА направи спортна паралелка от 5 до 8 клас в 12-о Основно училище и моите родители трудно преживяха, че учех там заедно с целия юношески отбор. Но това ни даде възможност да тренираме по два пъти на ден и от този набор излязохме добри волейболисти. Голямата причина сега спортът да се скапва е, че няма организация, подобни схеми е невъзможно да се направят.

Кариерата ми беше кратка, но много динамична. Влязох на 17 години в мъжкия отбор (1989 г.) и още тогава станах шампион с ЦСКА, макар че моите изяви бяха епизодични. Хванах последната година на Боре Кьосев, Милчо Миланов, Милчо Натов.
Иван Сеферинов беше треньор и още през 1990 г. ме наложи в основната шестица. Няма да забравя на първия си мач като титуляр как се израдваха съотборниците ми Любо Ганев, Пламен Христов, Венци Тодоров, Бог да го прости. Защото тяхното поколение много по-трудно влизало в основния състав - много офицери играли и талантите не се дореждали.

В ЦСКА никога не съм чувствал разделение между млади и стари. Докато в другите отбори е било толерирано от треньори и ръководители, за да си знаят младите мястото. Споделяли са войнишката теория за старите кучета и новобранците. А в ЦСКА, понеже всичко е армейско, тази традиция не се спазва.

Трима юноши влязохме с летящ старт в мъжкия отбор - аз, Ники Иванов и Александър Грациети. 1990-а беше последната изключително успешна година на ЦСКА и въобще на български отбор в Европа. Играхме във финалната четворка на турнира за КЕШ в Холандия и станахме четвърти. Трофеят остана у мене, защото бях новобранец и ми беше поверен да го нося. Това беше последната голяма купа на ЦСКА.

За кратката си 7-годишна кариера при мъжете имам 5 титли. Но също и пет операции на краката. Винаги ми е било много трудно заради контузиите. Имам здраво сърце. Силен съм функционално. Но грацилната структура на костите и ставите ми не издържаше на големите натоварвания. Бях един от най-здраво трениращите, но бързо се амортизирах.

През 1995 г. имах проблеми с кръста наред с тези в коленете. Това беше последният изстрел по кариерата ми. Стана ми ясно, че не мога повече с пет операции и две дискови хернии. Иван Николов ни беше треньор. Дойдох при него и му казах, че се отказвам. Бях само на 24 г. Аз съм спортист по душа - обичам състезанието, самото предизвикателство. Но в този момент се прощавах с мечтата си. Бяха трудни времена в държавата. Но пак ми помогнаха от ЦСКА. Направиха ме треньор на юноши старша. После ми подаде ръка Иван Сеферинов във Славия. Две години бях треньор на мъжете (1996 и 1997 г.). От 1998 г. съм си пак в ЦСКА. Вероятно няма по-млад треньор на мъжки отбор в историята на българския волейбол.

Това ми е големият шанс, че хванах последните години на големите специалисти в нашия волейбол. Освен Стефан Христов, един от най-добрите в детско-юношеския профил, треньори ми бяха Иван Сеферинов и Иван Николов, ученици на Васил Симов. В първите години от треньорството не можеш да измислиш нищо ново, а правиш това, което си научил. Но тези хора ми бяха показали правилния волейбол. Бяха творци в тази игра.

Когато започнах да се контузвам често и спортът беше неблагодарен към мене, моите родители казваха: Единственото хубаво нещо е, че спортът те събра с Елица Никодимова. С нея ни събра ЦСКА. Стана много бавно и постепенно. Всичко в живота ми става по този начин. Познавахме се 4-5 години преди да станем приятели и след това гаджета. Оженихме се през 1997 г. Паро Никодимов ме прие за зет с отношение, което е повече от прекрасно. Чувстваме се комфортно като най-близки роднини.

Споделяме си всичко, когато сме заедно. От 15 г. си прекарваме летата на семейната вила в Емона. Аз идвам там за по месец. То ни е като втори дом. Ходим и на Батулия. Чувствам се добре на места, където няма много хора. А село Емона е диво. Природата е прекрасна. Там можеш да намериш усамотение без много дразнители.
10 години в Емона нямахме телевизия, радио мобилните телефони не се хващаха. И тогава беше най-хубаво. С навлизането на комуникациите Емона започна да се разваля.

Голямата ми дъщеря Диана стана на 11 г., а малката Габриела - на 4 г. Диана направи няколко тренировки във волейбола, но ни е много трудно да я водим. Миналата година тренираше плуване. Това означава, че и аз тренирах плуване покрай нея. Със сигурност дъщерите ми ще се занимават със спорт. Но дали ще го изберат за професия не зависи от моето желание, а от техните качества.

Жена ми Елица завърши магистратура по туризъм в Нов български университет. Сродяването ми с Никодимови ни прави една от най-богатите на титли фамилия - изчислиха ги на 28, макар че Паро чел материала и спомена за една пропусната. Моите са 5 като състезател и още 1 като треньор. На жена ми 5, останалите са на сестра й Деси Никодимова и на тъста Паро Никодимов във футбола. А ако се вземат и 4-5 титли на моя кум Роберт Гергов в баскетбола, спокойно ще влезем в Гинес.

Не е тайна, доста пъти съм се разминавал с национални отбори. Аз съм по-особен. Сигурно съм треньорът, който най-много е отказвал на предложенията на БФВ. Голям инат съм и силно отстоявам личното си мнение. Единици могат да ми повлияят.
Все пак работих две години като помощник на Милорад Киац в националния. Направихме хубав екип от опитен и млад специалист, от чужденец и българин.

Странно беше за околните, че се сработихме, защото той беше треньор на Левски, а аз на ЦСКА. Според повечето хора беше въпрос на време между нас да избухне конфликт. Но ние намерихме общ език. След като уволниха Киац на мен ми предложиха да остана. От морална гледна точка не беше коректно. Ние бяхме екип. Той си тръгва, тръгвам си и аз.

Многократно са ме канили за треньор на юношите и младежите от поколението на Матей Казийски. Преди да станат трети на световното за младежи, те играха на европейско. Тогава ме канеха. Отказах. За световното също отказах. Канеха ме за треньор на жените, пак не приех. Преди това не ме бяха избрали за треньор на мъжете. Зададох въпроса: "Вие не ме искате за треньор на мъжете при 7-8 години работа в мъжки отбор, а ме избирате за треньор на жени без никакъв стаж в дамски отбор! Каква е логиката?"

През годините ние от ЦСКА сме имали противоречия с федерацията. Но в последните години смекчихме тона и сега сме в добри взаимоотношения.

Предлагали са ми много пъти да работя в чужбина. Но ето че аз от 11 години съм все в ЦСКА. На 36 години съм. Спирали са ме много неща, но не са свързани с пари. Аз съм много по-различен и затова доста неразбран. Чета биографията на мултимилионера Ричард Брансън и разбирам, че и той има проблеми с парите. Смешно е да твърдя, че нямам проблем с парите. Но моето напъване не е за пари не е да направя кариера, да стана много добър треньор в голям клуб. Моята цел е да си върша работата по възможно най-добрия начин и ако чувствам, че съм щастлив, значи съм си на мястото. Винаги съм бил в кухнята на ЦСКА и съм знаел какво става.

В последните 5 години съм вицепрезидент, изпълнителен директор, управленец. Наясно съм с проблемите в ръководенето на клуба - с организацията, финансирането, бюджета. Повечето фенове и неприятели съдят само по крайния резултат на срещата. А на мене ми дава сили това, че правя нещо добро, че го правя със сърце, а не заради някого и нещо. Иван Николов ме посъветва - треньорството дава власт. Имаш 12 състезатели, на които си началник.

Важно е да съумееш да направиш нещата с добро, а не с диктатура. Може да изглежда идеалистично, но при нас нещата се случват точно така. За тия 11 години в отбора не е имало скандали, плюене, удари в гърба. Това е една от причините да продължавам да съм тук. Когато всичко се прави с добро, рано или късно идва и добрият резултат. Аз демонстрирам модел на общуване и работа с хората. Моята цел не е само спечелването на титлата. За мене много по-важен е пътят. Това, че станахме шампиони миналия сезон е много по-маловажно от това как сме го направили. Мъчили сме се през годините да работим без да се оплакваме, без да се подмазваме на този или онзи, без да създаваме интриги. За мене това е успехът - да вървим по нашия си път. Аз съм повече възпитател, отколкото треньор. Аз създавам хора.

Претенциозно е да кажа, че се катеря в планините. Качвал съм връх Мусала по всяко годишно време при всякакви метеорологични условия. От хижа Ястребец до върха рекордът ми е 50 минути. Качвал съм се и през нощта, и то не от хижата, а от базата на ВВС в Боровец. Откакто съм треньор в ЦСКА, там започваме подготовка за всеки сезон. На луна е много по-хубаво да се изкачваш. Но и това не ми стигна. Качих се с няколко момчета от отбора нощем, през зимата при ураганен вятър от 140 км в час. Щеше да ни издуха! Това преживяване ще помня цял живот. Правих 2-3 подобни експеримента, които сега са популярни с името тиймбилдинг. С целият отбор живяхме три дни на Мусала при първобитни условия. Жена ми гледа на това със смесени чувства. Не участва, въпреки че обича планината.

Зная, че не мога да се кача на осемхилядник. Най-много да стигна до базовите лагери на Еверест, Анапурна. Добър приятел от студентските ми години е алпинистът Дойчин Боянов. С него си говорим за най-високите планини. Допада ми неговия начин на живот.

Аз съм меломан и букинист. Бил съм на всички концерти на големи рок групи и изпълнители в България. За жалост не ходя на концерти в чужбина. Кумът ми Роберт Гергов ще е на концерта на АС/DC в Мюнхен, но аз нямам възможност да бъда с него.
Събираме с баща ми книги с антикварна стойност. Издирваме първи издания, подлистници, подвързваме ги. Събрали сме огромна колекция от криминална и приключенска литература. Библиотеката ни е в дома на родителите ми на ул. "Хан Крум".

Първият ми кумир във волейбола беше Петко Петков - като физика, техника, стоене в игрището. Особено след мача 86 или 87 г., в който игра с гипсирана лява ръка срещу Тантал за КЕШ в зала "Универсиада". И пак беше най-добрия на игрището. Още се чудя как Петко Петков игра волейбол с една ръка и беше толкова добър.

От моя гледна точка волейболът няма нищо общо с тренировките във футбола. С ЦСКА бяхме на лагер с футболния Пирин. Тичахме много повече от тях. Футболистите правеха поход, докато ние тичахме същата дестинация. Една от причините да сме на близко до световното ниво във волейбола е адекватният начин на подготовка. Разликата между ЦСКА и големите европейски клубове в подготовката е голяма, но не е огромна. А във футбола е от земята до небето.

Глупава обаче е теорията, че не трябва да се дават толкова много пари на футболистите у нас. Така е заради зрителския интерес. В колективните спортове съществува йерархия по популярност и тя е: 1. Футбол, 2. Баскетбол и 3. Волейбол.

Ние не можем да искаме нещо, което не ни се полага йерархически. Вярно, че в България на футболен мач ходят обикновено по 100-200 човека. Но това е моментна конюнктура. В световен мащаб футболистите вземат в пъти повече от волейболистите.